Адаптацията на играта започва първия си сезон. Нашето ревю без спойлери разкрива препятствията, на които сериалът се натъква, и заради кого си струва да го гледате
След няколко дни ще започне първият сезон на поредицата към шедьовъра на PlayStation The Last of Us. Присъединяваме се към контрабандиста Джоел, който придружава младото момиче Ели през постапокалиптичните САЩ. Но пътуването не е детска игра. Смъртоносната гъба кордицепс продължава да се разпространява. Освен от заразените обаче трябва да се внимава и от оцелелите. Ели може да бъде спасението за цялото човечество.
Гледахме целия първи сезон седмици преди премиерата му. В ревюто си ще ви разкажем дали историята за Джоел и Ели може да се разглежда и като сериал, какви препятствия среща и за кого си заслужава.
Table of Contents
Работи ли шедьовърът на историята като поредица?
На първо място, всички можем да си отдъхнем спокойно: The Last of Us не е катастрофа като много други адаптации на игри. В края на краищата самият Нийл Друкман наблюдаваше продукцията като изпълнителен продуцент. И наистина, от всяко кътче на поредицата се вижда, че оригиналът е третиран с голямо уважение.
Първият сезон включва цялата първа игра, включително DLC Left Behind, в което се запознаваме с историята на Ели. Много ключови атмосферни сцени са копирани в поредицата почти до последния детайл – което би трябвало да зарадва най-вече феновете на игрите. Вече можете да се насладите на няколко от тях в трейлъра:
Както и в игрите, Ели е голямата звезда в поредицата – и Бела Рамзи се представя фантастично. Защото тя не е просто копие на оригинала, а собствена интерпретация на героя. Тя е хаплива, забавна, понякога глупава, а понякога много сериозна и зряла. Взаимодействието с нейния приемен баща от сериала Педро Паскал в ролята на Джоел и останалите актьори също изглежда последователно и автентично. Бързо става без значение, че актьорите не изглеждат точно като героите в играта.
The Last of Us също така избягва ненужната дължина. С девет епизода първият сезон (и съответно събитията от първата игра) е завършен и завършва без досаден клифенджър.
Поредицата обаче не е просто преразказ на играта. Например научаваме още повече за произхода на гъбите зомби и за това как се е появил апокалипсисът с кордицепс. Това дава на поредицата последователна рамка и въвежда зрителите в света.
Макар че поредицата се възползва от такива малки допълнения и доработки тук и там, по-големите отклонения от играта са тези, които спъват The Last of Us.
Отклонения от играта
Поредицата също така въвежда нови герои и истории или променя съдбите на вече познати личности. От една страна, това няма да се хареса на всички, тъй като феновете познават играта по различен начин и могат да очакват представяне на героите, което да е вярно на оригинала. Освен това тя внася ново ниво в поредицата, което ние, играчите, не познаваме от първата част: Джоел и Ели не са единственият фокус.
Който е играл The Last of Us Part 2, знае защо големият обрат в сюжета по средата на играта беше такава изненада. Бяхме свикнали да следваме Джоел и Ели по време на тяхното пътуване и емоционално пътешествие. Изпитвахме силни симпатии към тях, които буквално минаваха през трупове, за да закарат Ели безопасно до местоназначението ѝ – така че големият взрив ни удари много неподготвени.
Подобно на част 2, поредицата се опитва да постави съдбите на другите оцелели в по-широк контекст и да покаже човешката страна на антагонистите. Това обаче няма същия ефект като във втората игра, на места изглежда напълно раздуто и извадено от въздуха и за съжаление само гарантира, че зрителят ще има по-малко време да изгради силна връзка с Джоел и Ели.
Къде са заразените хора?
Но това не са единствените промени в играта. Във видеоиграта инфекцията Cordyceps се разпространява чрез спори във въздуха. Често попадаме в райони, които са напълно обрасли със смъртоносната гъба, и трябва внимателно да си проправяме път с газови маски.
В сериала спорите са заменени с пипала. По този начин гъбичката образува мрежа и свързва бегачите, кликачите и всички други заразени хора помежду им. Ако някъде се размърда пипало, целият рояк го чува. Целта е да се избегне превръщането на The Last of Us в поредното зомби шоу, а заплахата трябва да е вездесъща. Но за съжаление това изчисление не се получава.
Докато във видеоиграта заразените дебнат зад всеки ъгъл и опасността се усеща постоянно, в поредицата минават няколко епизода без нито една поява на обикновен бегач. Заплахата, довела до падането на нашата цивилизация, често изобщо не се усеща и по този начин кордицепсът изчезва на заден план в историята по-бързо, отколкото Ели може да разкаже плоска шега.
Това също така не благоприятства връзката на публиката с героите. Пътуването на Джоел и Ели прилича на дълга разходка, която от време на време е прекъсвана от опасни ситуации – обикновено предизвикани от намесата на други хора. Напрежението от игрите няма шанс да се натрупа и поредицата пропуска да покаже колко много неща са заложени на карта.
Дори красивите и емоционални моменти от поредицата, които сами по себе си бяха фантастично реализирани, страдат. Въпреки че това са малки случаи в играта, в които героите могат да си поемат дълбоко дъх и да се възстановят от трудното пътуване, те не могат да разгърнат пълния си потенциал в поредицата. Ето защо през повечето време липсват моменти, от които да ви побият тръпки, както в играта.
Какво все още остава неясно?
Прес-версиите на The Last of Us все още не са окончателни. Наред с други неща, CGI, визуалните и звуковите ефекти все още са заместители и не са представителни за завършената поредица.
За съжаление, това означава също, че в момента не можем да преценим доколко атмосферата, например при срещата на Джоел и Ели със заразените, е истинска. Тъй като нито визуализацията, нито звукът бяха окончателни, в някои сцени липсваше каквото и да било потапяне. Колко атмосферни ще се окажат те в действителност, ще стане ясно едва когато се излъчи окончателната версия.
Заключение: За кого изобщо си заслужава да гледате поредицата?
Накрая стигаме до може би най-трудния въпрос: За кого си струва The Last of Us като поредица? Не е лесно да се отговори на този въпрос, защото всичко зависи от вашите очаквания. Ако сте фен на игрите и просто искате да се запознаете с любимите си герои в нова интерпретация, сравнението между телевизионното шоу и видеоигрите може да бъде много забавно. Ако пък очаквате адаптация на видеоиграта в съотношение 1:1, няма да останете доволни от поредицата.
Ако изобщо не познавате игрите, но искате самостоятелна, забавна история със страхотен актьорски състав, тогава определено трябва да гледате The Last of Us. Разбира се, при условие че играта на продължението на видеоиграта наистина е изключена за вас!
Колкото и да ме изненадваше поредицата на моменти, за мен тя просто не може да замени гейминг преживяването, което имах с The Last of Us. Въпреки че отделни сцени от сериала ми докарват гуша и парещи очи дори когато ги гледам – като пролога или срещата с Дейвид – чувствата на Джоел, борбата му със себе си и жертвата му за Ели не искат да се пренесат върху мен.
С Контролера в ръка можех да се вживея по-добре в бащинските чувства и инстинкта за закрила, които момиченцето събуждаше у Джоел. Самият аз бях отговорен за превеждането на несъвместимия дует през опасностите, наблюдавах как Ели преживява неща, които дете на нейната възраст не би трябвало да има, и залагах всичко на карта, само за да я закарам безопасно до местоназначението ѝ.
В поредицата ми убягва. И така, дори в големия финал – внимание, малък спойлер, ако още не сте гледали TLOU – не мога да го подкрепя така, както го направих в играта, когато Джоел стоически преминава през болницата на светулките.
The Last of Us е една от малкото наистина добри адаптации на игри, може да убеди в много точки, но също така прави няколко грешни решения. Сериалът също така показва ясно още веднъж: историята на Джоел и Ели е разказана в правилната среда от самото начало. С прехода от видеоигра към сериал емоционалното пътуване неизбежно губи нещо.
